Има ли такава граница наистина?
Животът и смъртта противоположни понятия ли са или са част от едно съвършено цяло. Естественото следствие на вселенските закони.
Наскоро споменах, че животът и смъртта са противоположни понятия, дори взаимоизключващи се.
Замислих се дълбоко...
Къде е границата и трябва ли да има такава. За нас, които оставаме и за онези, които ни напускат. Смъртта ли е тази, която слага точка на живота или поставя началото за тях като освобождава душата от оковите на физическото тяло.
Усещате, че тематиката е различна. Дори нетипична. По-скоро философска, не е базирана на психология с доказателства, факти и обосновка. Така е. Психологията е за нас, живите. Да обясним собствения си начин на мислене и поведение. Кое действие/бездействие/чувство/мисъл е следствие на какво преживяване. Как е устроен и работи нашият човешки ум тук и сега.
Замислих се не за нас, а за тях. За тези, които продължават своя път отвъд пределите на нашата материя. Да, аз съм човек, който вярва, че нещата не спират до тук. Никога не са се ограничавали с нас тук и сега и никога няма да бъдат ограничени просто до едно тук и сега поне що се отнася до вечността.
Макар и различни науки, вярвам, че психологията и философията са тясно свързани помежду си. Но дори и да не са... днес ще пофилософстваме (тъй като доказателствата спират до психологията тук и сега, а на мен ми се иска да поразмишлявам отвъд).
Загубвайки някого, ние отделяме от своето време, за да си спомним всичко, на което сме способни да си спомним - как изглежда, как мирише, мимиките и жестовете, присъщи нему, гласът на човека с последната надежда да не го забравим и да не избледнее в съзнанието ни.
На пръв поглед, това изглежда като самобичуване. Насилване и издевателство над самите себе си, за да се самонатъжаваме, защото “така е редно” - да тъжим и подсъзнателно реално търсим такава причина.
Но истината е, че никой от нас не си дава сметка на практика, че някой негов близък или познат може да си отиде завинаги, внезапно или дори очаквано, шокът за материалното ни съзнание е голям. Сблъсъкът с душата е последващ:
- В какво вярваме?
- Как го възприемаме?
- Реално ли е и какво наистина се променя?
Въпроси отекващи в главата, на които ние сами трябва да си отговорим, оповавайки се на собствените си възгледи за света, за живота и смъртта. Оповавайки се на всичко онова, в което ние истински вярваме или не?
И все пак, споменах, че се замислих за тях, не за нас.
Те, които напускат този материален свят, освобождават се от оковите на тялото и ума и се превръщат в енергии (свободни души). Енергии, които аз вярвам, че помнят всичко и знаят какво им се е случило, а именно, че техният житейски път е завършил. Объркването за тях, вярвам, е подобно на това при нас. Вероятно затова им се дава време от 40 дни, през които да свикнат, да се приспособят, да довършат делата си или просто да се сбогуват с тази част от своето завършило пътуване - животът.
Тъгата, вярвам, е споделена, заради невидимото разделение на души, които се чувстват, които се усещат, но не могат да се видят или докоснат повече, заради навика, създаден ни в живота - да видиш, да помиришеш, да докоснеш.
Това, обаче, значи ли, че спираме да обичаме?
Че човекът спира да съществува?
Не! И докато е жив споменът за него. Не и докато ние препредаваме споменът за този човек. Не и докато НИЕ не поискаме да го забравим.
И така, има ли граница между живота и смъртта?
Вани с обич!
Границата между живота и смъртта
06.10.2018
Блог Постове