Зад всеки силен характер седи една или множество тъжни истории.
Понякога отговорността ни е да се усмихнем, въпреки скритата болка, а понякога, привидното спокойствие замаскира бушуващи бури и урагани в душата...
Но какво можем да направим. Да се предадем? Това би значело да умрем.
Не е опция.
Да се преструваме, когато отвътре линеем - не е сила, а слабост.
Не е опция.
Нека бъдем каквито сме - щастливи, тъжни, усмихнати или не.
Дължим си го. Да си позволяваме да бъдем истински в чувствата си и изразяването им. Това е част от това да обичаш не друг, а себе си.
Не насилвайте лицето си да се усмихва ако сърцето плаче, това е садизъм, изтезание и за двете.
Намерете повод за искрена усмивка в лицето на едно дете, което прохожда в градинката.
В един старец, на когото му е подадена ръка, за да стане от пейката или да слезе от трамвая.
В кучето, чийто очи следват неотлъчно крачката на своя стопанин и безрезервната любов, която се чете в тези очета и пръска от изплезения щастливо език на грейналата му муцуна.
Ей, хора, светът е пълен с любов и красота. Ние избираме дали да я видим.
Отворете очите си, особено когато сте затворили душите си.
Да, нашият живот не е винаги цветя, рози и усмивки, но винаги се намира повод за такава в чуждите.
И знам какво ще си помислите...
"Как от сърце да се зарадвам на чуждото щастие като моят кръст е само да го наблюдавам?"
Животът е едно колело и противно на желанията ни, то не спира своя собствен ход.
Нека отговоря встрани от психологията: "Господ забавя, но никога не забравя!"
Отговорите на всеки въпрос с годините се появяват, сигурна съм, че ви се е случвало да си задавате въпрос, чийто отговор сте получили след години и сте осъзнали защо и каква е била мисията на "онова нещо" от миналото, за което толкова се главоблъскахте, нали?
Е, тези отговори не винаги са приятни, но са факт.
Нашето изпитание е да имаме търпението да дочакаме отговорите, мъдростта да ги разберем и силата да ги понесем.
Отговорите ги носим вътре в себе си, всеки един от нас, но как можем да ги разберем без да сме разбрали самите себе си?
Иронично и същевременно толкова логично.
Опознавайки себе си, бидейки поставени в житейски ситуации, ние разбираме собствената си същност и неминуемо отговорите ни изскачат един след друг като решени загадки.
Но за да решим задачата, ние трябва да извлечем формулата и не коя и да е формула, а правилната. Нашата формула, неподвластна на другите, нашата собствена индивидуалност, АЗ-ът.
Колко от вас (без никакво значение от възраст или пол) биха могли смело да заявят, че познават себе си из основи (включая и онези тъмни заключени, прашасали чекмеджета в душата, за които никой не би искал да говори, не да говори, да си спомня дори)?
Нека бъдем откровени - малко. И повечето са хора, мъдреци, които много са видяли (често това е правопорционално и с думата живяли), изстрадали са своите въпроси и справедливо - получили са своите отговори.
Не съдете себе си твърде строго. Щадете се.
Всички имаме своите трудни моменти, когато усмивката на лицето я няма, любовта в сърцето залинява, тъга в душата закърнява. Не се усмихвайте от вежливост, потърсете повода за искрена усмивка около вас, огледайте се.
Душата ви е затворена, но очите, докато сме живи и будни, те са широко отворени, а именно, те са прозорец към душата, знаете, нали?!
Прозорец не значи само еднопосочно, той се отваря и процесът е двупосочен на влизане и излизане.
Затворена ви е душата, но пускайки късче чуждо щастие вътре, собствената ви надежда, искрица и живот ще се запали.
Опитайте и ще видите колко несъзнателен процес на затваряне прилагате в тези моменти и колко осъзнато може да ги допускате, за да ви вдъхновяват. Да ви вдъхновяват и зареждат с търпение, че и вашият, не, че и НАШИЯТ "ред" ще дойде!
Иванна с любов!
Знаете ли...
29.05.2018
Блог Постове