Усещайки промяна у себе си, ние се плашим. Плашат се и близките ни хора, които улавят всяка нетипична нотка в поведението ни. Всъщност, не е съвсем промяна, а е полъх на наша стара познайница.
Страхът би могъл да се превърне във водещ и да “скове” вътрешния ни порив на пробуждане. Но ако го допуснем, означава да откажем да разпознаем душата си.
Това не е пост за промяна, а за пробуждане на вътрешното АЗ. На онова, което дълго време сме мислили за безвъзвратно загубено.
За емоцията, за мимиките, за радостта и детското, за живеца, за душата вътре в нас.
Случвало ли ви се е да мине седмица, която да не помните добре?
Да помните бегло, без детайли или дори съществени събития да ви убягват? Да е минала като неясен сън? Като пиянска нощ?
В която да сте присъствали тялом, но духом сякаш не?
Ами, месец?
Или година?
Мнозина изпадат в подобно апатично състояние след голям емоционален катаклизъм. За огромно съжаление, сривът винаги бива провокиран от негативни житейски събития. Излишно е да изпадаме в подробности какви. Често са повече от едно и две. Често душевната апатия е резултатът от това, че сме били силни в продължение на прекалено дълго време. И... душата няма какво повече да даде. Оголена е, уязвима, изтощена и прекалено ранима, за да продължи както досега. Оттегля се някъде дълбоко, заравя се, заключвайки вратата след себе си за неопределен период от време.
Докато...
Никой не знае докога, дори самата тя.
И така минава ден, минава месец, година, две, три.
И в един прекрасен ден... догатваме, че тази врата може би вече не е заключена. Дори не сме чули кога резето би могло да се е дръпнало, но... я да проверим.
Да, все още е затворена, но опитвайки се с любопитство да натиснем дръжката към нещо, което бегло помним, но знаем, че трябва да е там и О! С почуда откриваме, че вратата ВЕЧЕ е отключена!!! Все още затворена, но вече не е заключена.
Затваряме я обзети от чувство на объркване и страх... Какво ли има там след толкова дълго време?
Какво изобщо е останало?
В какво състояние е?
Дали добре си спомняме как да го използваме?
Трябва ли ни изобщо вече? Та, ние добре сме се научили да се справяме и без “това там”, то само може да обърка работите ни.
Цял куп въпроси, които дават път на нашето объркване и страх - какво следва...?
Следва пробуждане. Следва отново душата да излезе. Тя вече е готова. Възстановена, укрепнала, със заздравели рани, от които са останали белези, които само да й припомнят колко силно лекарство е времето и колко силна е душата.
Следва да даде живот на съществуващото ни тяло и отново да се слеят двете в едно.
Следва отново да се научим да я ползваме, да й се радваме и да й позволим да ни “окрили” в живота. Чрез нея да полетим, наместо просто да вървим. Да забелязваме отново цветовете в ежедневието.
Да се научим да ЖИВЕЕМ отново чрез душата си. Защото човек, изгубил я по пътя, примирил се без нея и оставил вратата й затворена, макар вече да не е заключена, е човек, който просто съществува, наместо ДУШАТА му ДА ВЪЗТЪРЖЕСТВУВА.
Иванна с любов!
Пробуждане...
11.11.2018
Блог Постове